| | | | | | | | | | | |

Monday, July 25, 2016

The Best Day: Vitosha


Супер много исках да се кача на Витоша отново с лифт, защото колкото и по-добре е да се качиш с крака, толкова и по-различно е да го направиш с подобно съоръжение. Емоцията е друга, но пък е също така изпълваща. Една вечер се бяхме събрали в Кристал, скоро Айв трябваше да си заминава за Русе за лятото и аз подхвърлих идеята да се разходим горе, пред да си тръгне. Момчетата се навиха, аз организирах мероприятието и ето, че едно от най-съкровените ми желания, за това лято, се осъществи. 

Докато гледах транспорта и синхронизирах превоза, установих, че са променили маршрута на 83 и по-добре беше (поне така видях) да се чакаме на Paradise и от там да вървим до спирката на 122 - Разклона към Драгалевци. *Благодарение на този research разбрах, че мога да ида от нас до Paradise с 83, а до сега сменях два транспорта, за да ида, голям майтап, хаха.* Всичко беше изчислено, момчетата разбира се закъсняха, но им прощавам, защото ми сбъднаха желанието, хаха. А сега, ви оставям със същинския разказ за този ден. Приятно четене и разглеждане.
Сутринта имах време само за душ. Срещата беше пред Paradise. Оттам вървяхме около 20 минути по Черни връх до Околовръстния път, откъдето си хванахме 122, в посока Симеоново (спирка Разклона на Драгалевци). Спирка Лифта, до която трябваше да стигнем, е последна за 122. 

Купихме си билети и се качихме в кабинка 14. Първоначално ми се сви душата, но както всеки път - след малко време, ми мина. Аз имам страх от високо и несигурност под краката, но въпреки това по някакъв начин май ги превъзмогвам в името на приключенията, хаха. 

Когато пристигнахме горе, първото нещо, което момчетата направиха беше да си купят кафе. Седнахме да го изпият и след това поехме по посока Бистрица и Железница. Исках да ги разведа натам, нищо, че самата аз не бях стигала далеч, а само до една поляна с пейки. 

Малко след поляната, стигнахме до табела, на която пишеше, че започва биосферният резерват Бистришко бранище. Решихме да вървим напред и, колкото повече вървяхме, толкова повече ни се искаше да продължим, защото пейзажите, които се разкриваха, бяха прекрасни. 

Вървяхме около час и нещо. Направихме си две почивки. Едната беше на един огромен камък, върху който се изкачихме за "цигара време". *Това на снимката долу е гледката от камъка.* Полюбувахме се и поехме напред. 

Спряхме Айв да се направи на маймунка, докато го снимаме на това дърво. 

Пътеката беше толкова лека и приятна, а гледките и природата наоколо - неописуемо прекрасни. 

Ох, това определено се превърна в едно от най-любимите планински места, на които съм била.
На горната и долната снимка се вижда и мястото където горя големия пожар през 2012-та.


Втората ни спирка беше в края на разходката в посока Бистрица и Железница. Решихме да се върнем след това, защото искахме да се разходим от Алеко в посока Драгалевски, защото бях решила, че ще водя момчетата на една каменна река, на която съм ходила не веднъж и която е перфектна просто за релакс с гледка. Снимахме се малко и тръгнахме обратно.



Върнахме се до хижа Алеко, постояхме малко до нея, за да си починем и поехме по краткия път до мястото, на което хвърлихме котва и останахме до края на престоя ни на Витоша. 
Гледка от това място.

Беше страшно спокойно. Бях взела старо одеало, за да има на какво да се излежаваме. 

Постояхме на Витоша до 16 и нещо и за огромно съжаление поехме надолу. Момчетата супер много се изкефиха на лифта и на цялостното преживяване и си обещахме, че ще го правим по-често, което адски много ме зарадва. 

От най-долната станция на лифта, вървяхме пеша до Ring Mall, откъдето си хванахме безплатния превоз, който ни стовари на Орлов мост. Срещнахме се с Ат и остатъка от деня прекарахме в Борисова градина. 
Аз отново разтлах одеалото и се любувах на облаците и небето. Този ден наистина не бях долу, а сякаш горе - не мислих за никакви задачи и задължения, за нищо. Само се любувах на преживяванията и накрая не можех да осъзная, че се прибирам вкъщи и всичко е минало. Но си е спомен. И имаме снимки. Да. Казахме си, че някой ден ще се върнем и ще направим прехода Алеко - Железница. 

Благодаря, че ме четете и наблюдавате! 

До скоро! 
Нина

No comments:

Post a Comment